На снимката: Министърът на външните работи Соломон Паси плаче при издигането

На фотографията: Министърът на външните работи Соломон Паси плаче при издигането на българското знаме в централата на НАТО в Брюксел, 29 март, 2024 година

Автор: Евгени Генов за " Гласове "

На 29 март България празнува 20 година участие в НАТО. За отбелязване на събитието и образуване на разнообразни тържествени мероприятия кабинетът Денков-Габриел одобри специфична Национална стратегия, която хастари финансово с половин милион лв.. Дори Тагарев на сбогуване провежда внушителна научна конференция в ЦВК, а вечерта кани софиянци на концерт на площад „ Княз Александър I “.Да се чуди човек за какво са хвърлени толкоз пари от държавния бюджет за непотребна пищност, която не кореспондира със настоящето положение на армията ни. Гротеската в създалата се обстановка е цялостна. А следователно националната мъдрост гласи: „ На гол търбух -чифте пищови. “ В казармите липсват доста неща, все от обикновен темперамент. Не доближават средства за покриване на елементарни битови, писалищен потребности и военните са принудени да ги купуват с персонални средства.

Да, само че държавното управление на ПП-ДБ  подреди да се чества, да има медийни фанфари за увековечаване на „ светлата “ дата. А не можеше ли да е по-скромно? Мое персонално мнение е, че болшинството от хората са равнодушни към този факт. Че еуфорията е обзела най-много политическия ни хайлайф и по-точно онази част от него, която с изкуствено напудрена натовска и евроатлантическа реторика направи кариера, власт и пари.

Министърът на външните работи Соломон Паси плаче при издигането на българското знаме в централата на НАТО в Брюксел, 29 март, 2024 година

По-важният въпрос, който се натрапва и бие на очи, е различен. Каква беше армията ни, когато България бе член на Варшавския контракт, и каква е в този момент, откакто към този момент 20 година сме в НАТО? Иска ми се, с цел да не политизираме въпроса, да приказваме единствено с обстоятелства и съпоставения. Мнозина са чували, че назоваха войската ни „ прусаците на Балканите. “ Казваха още, че единствено три народи по света раждат същински бойци: това са българите, германците и руснаците. Така беше, само че към този момент не е. Това е остаряла популярност, а със мемоари не се живее. Те не бранят родно място, не могат да го защитят.

Наистина по времето на соца армията ни беше страховита мощ. Тогава, когато бяхме член на Варшавския контракт, Централно разузнавателно управление на САЩ сложи следната оценка за българската армия: „ Тя е №1 на Балканите, половината от армиите в Европа не могат да й се опрат и в случай че тръгнат да водят война против нея, ще изгубят. “ Това не го настоявам аз, а Централно разузнавателно управление на САЩ, което рядко бърка в оценките и прогнозите. Сега сега на Балканите по мощност на Въоръжените сили България е на предпоследно място, след нас е единствено Северна Македония. Тази година профилираният боен уебсайт Global Firepower, основан в Съединени американски щати, сложи Българската войска на 62-ро място в света от общо 145 страни. Става ясно, че родната армия е паднала с три места в световния рейтинг. През 2023 г.  сме били 59-и.

Когато Бойко Борисов беше министър председател, доста обичаше да рита футбол против тима на Гвардията на комплекса „ Спортна София “ в Борисовата градина. Неговият отбор беше от телохранители на НСО. Празникът на гвардейците е на 12 юли. Та по този мотив един път се състоя подобен мач. Тогава пък се случи огромна горещина. Регламентът за срещата беше две полувремена по 30 мин. с 10 мин. отмора. Публика бяхме единствено аз като публицист от в. “Преса “ и началникът на защитата ген. Симеон Симеонов. По време на почивката гвардейците отидоха до съблекалнята, с цел да сменят фланелките, тъй като бяха поели подобен ангажимент към спонсора си, само че Борисов го изтълкува по различен метод. Дойде при ген. Симеонов и в типичния си жанр изрече шеговито (аз седях до военачалник, Борисов не ме познаваше и не знаеше, че  съм публицист ): „ Гледай бе, генерале, измориха се, това бойци ли са? Нямаме войска, ей, по този начин да знаеш. Ама добре че турците са ни другари. Иначе става ужасно! “ Върнах се в редакцията, написах си дописката и предложих цяла страница коментар във връзка думите, въпреки и шеговити, на премиера. Заглавието на публикацията беше „ Тръгне ли Турция против нас, за 48 часа стига до Стара планина “. На другия ден, откакто излезе  вестникът, в редакцията се развихри стихия от телефонни позвънявания. Един четец пък непосредствено се възмути: „ Абе, господин Генов, доста огромен период си дал. Какви са тези 48 часа! За 24 часа са на Стара планина. “

Преди да теглим чертата в деня на 20-годишнината, не е зле да си зададем въпроса: подготвена ли беше България да я одобряват в пакта? Категоричният отговор е „ не “. За пълноправно участие се изискват избрани политически, стопански и военни критерии. Не знам дали сме изпълнявали първите два, само че във военно отношение не бяхме подготвени. В персонален диалог тогавашният министър на отбраната Николай Свинаров ми показа искрено: „ Евгени, Съединени американски щати ни одобри в НАТО поради жертвите, които дадохме в Кербала. Нека си приказваме почтено - не бяхме подготвени. “ Трябва да е ясно още, колкото и парадоксално да звучи, че не генералите, а политиците вземат решение какъв брой и каква да е войската ни. И да не забравяме основополагащия принцип, че положението на една войска, нейната мощност, мощ и въоръжение са директна функционалност от икономическото положение на страната.

Ето ви още обстоятелства каква войска имахме и каква е тя в този момент.

В навечерието на 10 ноември 1989 година армията ни бе с бройка 108 000 души.

Разполагаше с 2200 танка, а с тези, заделени за мобилизационен запас при положение на война, цифрата скачаше над 3000.

Бронираните машини бяха 4000 бр., а тежките артилерийски системи – 1450 бр.

Военноморски сили разполагаха със 120 кораба, Военновъздушни сили с 230 бойни самолета, без спомагателни, транспортни и образователни. Имаха и 43 бойни вертолета.

На Балканите единствено Турция притежаваше малко повече бойни самолети от нас, до момента в който Гърция ни отстъпваше доста.В родната авиация имаше на въоръжение 4 бр. МиГ-25 Република България, основани в Добрич. Това бе първият военен аероплан у нас с цифрова електронно-изчислителна машина. Уникален изтребител. Летеше на височина 21км, недостижим за Противовъздушна отбрана на съперника. Той оперираше над Босфора и следеше 6-и американски флот в Средиземно море.

След години, когато станахме съдружник на Турция, у нас на аудиенция бе техният командващ Военновъздушни сили. Та в  диалог с тогавашния началник на Генщаба  ген.Михо Михов той другарски му сподели: „ Вие имахте аероплан, против който бяхме безсилни. Това е вашият Миг-25 Република България. “ Когато се издигнеше над Босфора този изтребител, автоматизирано се включваше станцията му за забиване и екраните на турските радари побеляваха. Никой не можеше да го види къде е и какво прави. Един от тези МиГ-25РБ претърпя тежък случай и руснаците си прибраха останалите три. Като отплата ни дадоха 5 бр. изтребители-прехващачи с променлива геометрия на крилата по време на полет МиГ-23. Те бяха воювали в Афганистан, съвсем нови, с доста дребен употребен летателен запас. Можеха да носят и нуклеарно оръжие. Радарите им бяха по-добри в някои връзки от тези на  сегашните МиГ-29, които са на въоръжение у нас. В НАТО назоваха МиГ-23 „ лисицата “. Защото битката с него е доста сложна, беше съвсем неосезаем и западните водачи се бояха доста от него, избягваха да влизат в директен дуел. Чувал съм, че една от дилемите тогава на турското и гръцкото военно разузнаване е била да схванат домашните адреси на нашите водачи на МиГ-23.Та при положение на война сред двата блока да бъдат премахнати физически авансово. Този изтребител можеше да лети доста ниско над земята, с цел да не го засекат радарите. Имало е случаи наши водачи да  навлизат гладко на 120 км във вътрешността в турска територия и по-късно са се прибирали сполучливо вкъщи. Познавам един от тях - летял е с 800 км/ч на 1 метър над земята. Тогава е бил луда глава, правил си е опит. Много добър другар ми е, жив и здрав си е индивидът. И нека Господ още дълги години да го подарява със земни дни.

По отношение на ракетното въоръжение Българската войска беше №1 на Балканите и някъде на второ, трето място в Европа. Това бе по този начин, тъй като у нас нямаше руски войски, а ракетите са най-страшното и най- ефикасното оръжие, което ни пазеше. В това  отношение превъзхождахме Гърция и Турция, взети дружно.

Имахме 24 пускови установки за оперативно-тактически ракети земя-земя „ Скъд “ с далекобойност до 300 км. И 8 пускови установки за оперативно-тактически ракети земя-земя SS-23 (по натовска класификация), които покриваха радиус до 500 км.

Тогава Българската войска се състоеше от 3 армии. Най-голямата беше Сливенската, тъй като по тогавашната военна теория главен зложелател на България бе Турция. В структурата на всяка войска имаше по една ракетна бригада - надлежно в Самоков, до Карлово и в Кабиле, Ямболско. В с.Телиш, Плевенско, бе ракетната фронтова бригада, въоръжена със SS-23.

Тези ракети бяха кошмарът  на турците и гърците. Изнесени към южната ни граница, държаха на прицел Истанбул, Анкара и Атина. Защо комшиите тогава, които в този момент са ни съдружници и другари, трепереха от тях? Защото тези ракети бяха неуловими, жестоко казано. По време на полет си променяха траекторията, отклоняваха се с лъжовен маньовър от задачата, с цел да заблудят противниковата противовъздушна защита (ПВО), и в последните секунди от траекторията си се насочваха непосредствено към нея. Четири от тези ракети бяха в положение да срутен Истанбул. Дори е имало проекти наши подводници да приближат неусетно Босфора и да целеуказват на ракетчиците къде да ударят по крайбрежията на протока, с цел да се провокира невиждано наводняване, което да залее мегаполиса. Отделно пък всяка танкова бригада и дивизия у нас разполагаха  с ракетен дивизион.

Печалната орис на родните ракети е известна. Те бяха унищожени като изискване да ни одобряват в Алианса. По-късно се разбра, че това е станало под напън на Турция. Равносметката от тази слугинска политика на родните управници е повече от печална. Сега най-далекобойните системи на Българската войска бият до 70 км, а преди - до 500км. Военната просвета споделя, че когато намаляваш числеността на една армията, не би трябвало да пипаш нейните високоточни оръжия и ефикасни системи, които са сдържащ фактор. Защото с отбранителните си качества те може да заместят цели дивизии и полкове. Но ние постъпихме тъкмо противоположното. България под външен напън наряза най-страшните си оръжия – ракетите.

И две думи за родната Противовъздушна отбрана. Преди тя разполагаше с 25 дивизиона, дислоцирани по територията на цялата страна. А това бяха единствено дивизионите от Противовъздушна отбрана на войските, без да броим тези от Противовъздушна отбрана на страната, чиято задача бе да бранят по  въздуха стратегическите инфраструктурни обекти като АЕЦ, пристанища, Топлоелектрическа централа, големите  фабрики, язовири и т. н. Ненапразно турците считаха, че имаме най-силната и ефикасна система за противовъздушна защита. Ако ме попитате в този момент нашата ПВО  с какъв брой дивизиона е останала, ще ме е позор да ви отговоря. Затова по-добре не питайте.

Вярно е, имахме доста оръжия. През 50-те години Сталин ни подари към 400 бойни самолета. А по-късно всичко си плащахме на Съюз на съветските социалистически републики. Но руснаците ни продаваха оръжия и боеприпаси на преференциални цени на техния вътрешен пазар, като за съветската войска, а не за износ. Това е доста значимо да се означи.

Какво е положението на армията ни през днешния ден? Ако боравим с данните от публични документи, нищо няма да разберем. Според Програма 2032 за развиване на отбранителните качества Въоръжените ни сили би трябвало да поддържат бройка от 43 000 души, включително 3000 души непринуден запас. В момента запасът ни е съвсем алегоричен от стотина бройки. Освен това не се заблуждавайте - числеността на Въоръжените сили не е числеността на армията. Но в Програмата, призната от последното държавно управление на Бойко Борисов, това доста хитро се премълчава и не се изяснява. В един по-предишен документ числеността на армията ни, т.е. единствено на бойните единици, би трябвало да е 26 000 души. Но при настоящия голям кадрови недостиг от няколко хиляди незаети места за бойци, сержанти и офицери, пресметнете какъв брой е действително армията ни през днешния ден. Пак съгласно предпоследния формален документ тя би трябвало да разполага с 80 танка, 280 бронирани машини, 96 тежки артилерийски системи, 6 бойни кораба, 16 бойни самолета, 6 бойни вертолета. Но към днешна дата и тези цифри не са действителни. Поради доста аргументи, които не ми се желае да изреждам в този момент.Освен това не се знае какво и какъв брой сме дали на Украйна. Учудващо е за какво тези данни са засекретени. Така че към днешна дата обективната картина за положението на Българската войска е много на минус под това, което благопожелателно е маркирано в формалните документи.

Няма друга сфера от публичната ни система, като сферата на защитата, която да е претърпяла толкоз доста трансформации, промени, промени и, меко казано, управнически безумия. В годините на прехода след 10 ноември 1989 г.върху защитата и армията се стовариха най-големите катаклизми. Защото самозвани политици видяха в лицето на армията бастион на комунизма, който би трябвало да се унищожи. Един от именитите генерали от това време, въздушният ас Иван Парапунов, в мигове на оскърбление споделяше: „ Аз не съм летял с портрета на Живков в кабината на самолета. Нашето потомство летеше с мисълта за България. “ След 10-и за министри и зам.-министри на защитата назначаваха химици, биолози, имаше даже и сценичен осветител. Сякаш армията бе отходен канал за споразумяване на „ наши фрагменти, които за нищо не ги бива “. Та един от тези „ герои “ на новото време като министър на защитата заповяда да се събере целият персонален състав на военното ни разузнаване. Отиде в централата и като видя препълнения салон, възкликна: „ Ауу, но вие сте толкоз доста! “ И в скоростен порядък военното ни разузнаване олекна с 300 души. Същият „ воин “ бастиса и военните контраразузнавачи, като остави едвам 60 индивида от тях, а те бяха  имунната система на армейския организъм против всевъзможни пороци извън и от вътрешната страна.

А знаете ли за какво бе ликвидирана именитата танкова бригада в Горна Баня и по този начин София стана една от дребното европейски столици без сухопътно прикритие. Това се случи, когато Съюз на демократичните сили имаше цялостно болшинство в Народното събрание. При едни безсмислени и смешни диспути на тематика по какъв начин комунистите могат единствено с кръв да се върнат отново на власт, една много известна синя депутатка (ще ѝ спестя името) се провикна от парламентарната естрада: „ Ако комунистите вдигнат танковете, след един час са на жълтите павета и ще паднем от власт. Бригадата би трябвало да се отстрани. “ Така по силата на този политико-женски каприз славната 9-а танкова бригада в Горна Баня отиде в небитието.

Опитах се да надникна единствено в част от най-новата история на Българската войска. Нека не се лъжем - тя не е изключително радостна, от нея не лъха оптимизъм от претърпяното. Но да не мислим в този момент за това. Днес е празник. Честваме 20 година от участието ни в НАТО. По-важното е, че държавното управление няма с какво друго да се похвали, а ние би трябвало да сме щастливи и на това…